Има едно магично място в нашето училище, където много двойки си мечтаят да бъдат. Женската тоалетна. Етаж 2. Предпоследната кабинка, в ляво. Ако влезеш и успееш да клекнеш достатъчно ниско, никой не можеше да те види. Вярно че вонеше и беше доста мръсно и неугледно, но беше единственото такова място в училище. Тоалетните не се наблюдаваха, но вратите им бяха ниски и почваха от високо, така че често издаваха посетителите си. Учителите знаеха това и нерядко използваха нашите тоалетни, под предтекст че тяхната е заета, за да следят какво се случва. По някаква необяснима причина, предпоследната кабинка беше с нормална врата. Нямах представа защо е така, но се радвах че беше. Въпреки това, трябваше да клекнеш, тъй като процепа отгоре можеше да те издаде.., което беше неприятно упражнение за краката ми.
Друго предимство на кабинката беше, че е по-широка от останалите. В нея имаше достатъчно място за двама души. Подът беше покрит с кремави плочки, а стените бяха измазани с бяла боя. По тях имаше залепени и засъхнали различни течности, чийто произход не исках да знам. Тоалетната беше поставена точно по средата на кабинката. Ние с Антония обикновено се подпирахме на противоположни стени, а седалката на тоалетната оставаше между нас. Разбира се, винаги затваряхме капака, но това не спираше особено миризмата. Все пак се опитвахме да стоим възможно най-близо до изхода, за да не сме залепени за чинията. Един от нас, обикновено аз, винаги стоеше зад вратата. Тя се отваряше навътре и закриваше стената, на която се подпирах изцяло. Надявахме се, макар шансът да беше малък, че ако някой преподавател влезе при нас, вратата ще ме покрие и той няма да разбере за присъствието ми в женската тоалетна. Така и двамата с Антония щяхме да останем в безопасност.
Заех няколко от резервните тоалети на Лаура и Антония и успях да се преоблека в мъжката съблекалния след физическо. Марк дори намери някаква перука. Наместих я на главата си и се погледнах в огледалото… Нямаше да успея да заблудя никого, но старанието на останалите да ми помогнат беше мило.
Другите ученици не се изненадаха нито от дългата ми, руса перука с красиви букли, нито от женските ми дрехи. Всички бяха правили какви ли не номера, за да се срещнат с приятелките си. Всички се бяхме научили да се правим, че не виждаме някой неща. Истина е, че строгите „родители“ раждат хитри деца…
Марк, Майкъл, Илай и Едуар ме заобиколиха, за да оформят предпазен щит и заедно излязохме от съблекалнията. Вървях полуклекнал, тъй като бях с почти глава по-висок от всички останали. Като излязохме в коридора малката ни групичка се разпръсна и останах сам – групите привличат внимание. Сега всичко зависеше само от мен и способността ми да стигна до женската тоалетна възможно най-бързо.
Като един двуметров мъж с фалшива перука не вярвах, че съм останал незабелязано, но не чух нищо и не видях нито един учител, така че смело влязох в женската тоалетна и се затичах към познатата кабинка.
След секунда вече бях влязъл, а Антония отдавна ме чакаше. Клекнах до нея и се усмихнах. Аромата наоколо беше отвратителен, но лицето ѝ ме караше да забравя всичко друго.
– Русото определено не е твоят цвят. – каза Антония и махна къдравата перука от главата ми.
Засмях се.
– Трябва да се превърна в момиче, за да вляза тук, знаеш го. – отвърнах.
В действителност не говорехме, не можехме. Четяхме по устните си. Понякога си позволявахме прошепване.
Антония извади малка кутия от бонбони и ми я подаде. Аз я хванах и извадих една от импровизирано направените ѝ цигари и я запалих.
– Внимавай, димът може да те издаде. – предупреди ме.
– Ти също. – усмихнах се и доближих устни до нейните.
Ароматът ѝ, тялото ѝ и тези меки и топли устни си струваха всичко, до което това престъпление можеше да ме доведе.
След секунда тя се отдръпна от целувката и ме погледна виновно, след което извърна глава.
– Марк! – казах.., или си помислих и физиономията ми се изкриви.
Антония ме разбра само по погледа.
– Не… – опита се да промълви, но аз обърнах главата си настрани и дръпнах голяма част от цигарата.
Марк… Сложна личност. Трудна за разбиране. А начина, по който го възприемаха всички беше още по-труден за обяснение. Представях си го като краля на пансиона. Господар на всички. Спокоен, тих, уравновесен. Нещо като мъдрец. Беше преживял изключително много, нямаше с какво да го изненадаш. Марк беше мълчалив. Честен, справедлив.. понякога дори строг. Изключително верен. Ако веднъж влезеш в сърцето и компанията му, си с него до гроб. Прощаваше трудно и когато го правеше не забравяше грешките ти. Но ако веднъж ти е простил, продължаваше да се държи така сякаш никога не е имало проблем. Доказателство за това беше помощта му за срещата ми с Антония…
Всички го обичаха.., или се страхуваха от него. Марк беше изключително силен, но и достатъчно разумен, че да не се замесва в глупости. Защитаваше хората си разбира се, но отдалеч. Създаваше проблеми, само когато се опитваше да спаси Майкъл. Той беше слабото му място. Единственото.., след раздялата му с Антония.
Марк още пазеше Антония.., още пазеше и мен.
Помня колко бързо ме прие преди години, когато дойдох тук… Помня разочарования му поглед, когато разбра, че съм излизал с Антония.. Битката между нас продължи повече от месец и честно казано се водеше повече от Майкъл и близнаците. Марк просто ме подминаваше безмълвно и дори не ме поглеждаше… За него бяха станал никой и това ме нараняваше повече от всичко останало. Имах чувството, че целия пансион е срещу мен. Усещах разликата в отношението на останалите, когато бях извън групата…
Докато една нощ Майкъл не ме забеляза, докато се връщах от среща с Антония. Сбихме се, но Марк ни разтърва преди да е станало късно… Говорихме цял нощ. На сутринта всичко беше простено.
Аз бях единственият, който получи втори шанс да бъде част от групата им. От този момент наистина започнах да ценя всичко, което тя ми дава, но… По дяволите имах чувството, че съм способен да захвърля всичко… и момчетата и себе си.., само за да прекарам секунда с това момиче. Бях влюбен в Антония още от първата ни среща, много преди да се раздели с Марк. Изгарях всеки път щом се видехме преди… и сега. Сякаш ми беше направила магия. Мразех се за това. Мразех се, че съм готов да направя толкова много за нея, когато тя все още обичаше него…
Антония хвана главата ми я обърна към своята, погледна ме в очите и аз веднага забравих всичко друго, както всеки път. Не можех да ѝ се сърдя, особено когато беше толкова близо до мен. Не можех да устоя на целувките ѝ, на допира ѝ, на влажния ѝ поглед. Не можех да търпя да се чувства зле заради мен. Влюбвах се все по-силно и разбрах че съм обявил война на самия себе си и щеше да боли. Тя все още обичаше Марк. Всичко това прочетох в очите ѝ, тези любими очи, в които се давех… и бързо потънах в целувката ѝ.
***
Смъкнах женските дрехи и перуката и излязох от кабината, като се уверихме че помещението е празно. Антония остана вътре за още няколко минути, тъй като беше ядосана за нещо. Не го каза, но се четеше по физиономията ѝ.
Аз от своя страна се запътих към столовата. Зарадвах се, че коридора е празен, тъй като успях да се измъкна невредим, но тишината в него, създаваше някакво странно напрежение. Докато се приближавах към столовата, започнах да чувам странни звуци, които ме обезпокоиха. Сърцето ми започна да тупти силно.
Когато влязох вътре, видях малка група зяпачи да се оформя около обичайната маса на Марк и Майкъл. Останалите ученици не се осмеляваха да погледнат. Само приятелите на Джерард подхвърляха по някой подигравателен коментар. Стана ми ясно, че нещо не е наред и дъхът ми започна да се накъсва. Огледах масата по-добре проправяйки си път към нея и видях Майкъл да лежи на земята. Нещо в мен прищрака. За секунда забравих всички подигравки от негова страна, всички наши малки и големи спорове. Кръвта ми се активира. Исках да се хвърля върху грамадния мъж до него, който разпознах като виновник и да спася Майкъл. Чувствах се не като човек, а като животно, което е част от сплотена глутница. Трябваше да защитя един от братята си…
Секундите, в които можех да взема решение минаваха бързо, но успях да се успокоя и да подтисна примитивната част от себе си. Бях наясно, че дори и да направя опит да спася Майкъл, нямаше как да го измъкна. Аз бях прекалено слаб и щях да навредя на него и на себе си.
И тогава го видя… – Марк. С изпъкнала вена на челото и ръце стиснати в юмруци. Моментите, в които нараняваха слабото му място, бяха единствените моменти, в които можеше да го видиш ядосан, неуравновесен, уязвим. Той бе изпитал всичко, което и аз, но много, много по-силно и бе готов за атака.
Изтичах до него и го притиснах към масата в опит да го спра. Това го заземи и той се опомни. Пое си глътка въздух и спря.., но остана в готовност. Майкъл му беше истински брат, въпреки че нямаха кръвна връзка…
Докато аз предпазвах Марк, някой друг се беше надигнал в защита на Майкъл. Младо и очевидно доста смело момиче, което започна да крещи. Видях само гърба ѝ, но нещо в гласа ѝ, в самата нея ми се струваше страшно познато. Всички стояха неподвижно на местата си, без да казват и дума. Само Марк продължаваше да държи ръцете си свити в юмруци.
Кармен издаде присъдата си и грамадният мъж отведе двамата младежи към карцера, влачейки ги след себе си. Тогава видях лицето на новото момиче и несъзнателно свал ръцете си от Марк, а устата ми неволно се отвори от изненада и точно толкова неволно произнесе с учудване:
- София?