Парадоксално,
Без никаква логика…
Понякога злото
ражда добро.
И не, че го приветстваме,
или оправдаваме,
а просто оценяваме
онова, което се е родило
в противовес на него.
Не се радваме. Не, тази дума е твърде горда,
на фона на чужди беди,
но нещо сгрява сърцето, стопля,
и от очите бликват сълзи…
Така например всяко лято,
в разгара на щастието и младостта,
някой човърка с клечка из старите огнища,
и често събужда нежелан пламъка.
На теория престъпниците са много —
нехайни и зли политици,
решени след отказ по свой начин да вземат
чужди, обични земи,
или пък изгнили граждани с наглото чувство,
че законите и правилата не важат за тях,
решили нехайно да хвърлят своя отпадък —
фас, бутилка, хартия, боклук —
и да драснат клечката…
Че какво толкова може да стане?
Нали уж го загасиха, а фасът е само един…
Далеч от тревата, поне на метър,
на асфалта, топящ се от жега и дим.
На теория виновниците са много, а на практика
не откриваме нито един.
Но в тази поема аз не търся виновници,
и не искам да отнемам повече от времето ви в мисли за тях.
Тази поема е за едно чудо,
за едно уж обикновено човешко сърце,
туптящо не в един, а — както се вижда — в хиляди българи,
които без страх се изправят пред пламтящото море.
И така, след като злото вече е подпалено,
и гори ли, гори тук сред нас,
унищожава къщи, поминък, убива животни,
хора, а с тях и всеки техен познат…
Изведнъж някъде трепва сърцето човешко,
и някъде някой — не от тъга, не дори и от гняв, а от
надежда — проронва сълзи…
И хукват крака, решени, без да питат кой го направи
и кой е длъжен това да поправи, без да чакат помощта чужда…
Тичат мъже и жени,
не с маркучи,
а с лопати, с метли,
с туби вода и ръце от стомана —
и с рани, охлузвания и кръв червена, смесена със сажди,
на фона на горещина,
докато злото стои на студено,
те влизат в огън
и се борят със сърце несломено.
И там, в пепелта, където всичко е тъмно и сиво,
една костенурка, забравена, бавно отпива
вода, подадена с длани почернели —
в очите ѝ не огън,
а благодарности пламтели.
Освен тези герои огнеборци,
идват и други доброволци —
с превръзки, с хляб и вода,
със отворена врата за изгубил дома.
Събират пари, облекло, грижа и ласка,
всеки дава каквото може — с надежда и вяра без маска.
И дори отстрани,
със затаен дъх пред екрана,
загледан в тях
всеки човек
усеща как като едно туптят сърцата им.
И, волно или не,
неговото също отива там,
а мисълта му се превръща в молитва,
която с надежда огражда и пази
онези, които смелостта води навътре сред пламъците.
И колко заедно са…
И колко са сплотени…
И как усещаш точно в тези моменти, че сме хора —
докато гледаш смелите постъпки,
докато виждаш спасените хора
и малки животинки…
Докато мъже и жени, с увереност и
Без нужда дори от похвала и признание,
забравили себе си,
решават да спасят тази малка земя…
Тогава усещаш силата българска —
сила човешка,
сърце и душа…
Разбираш как всъщност всички сме заедно —
едно цяло —
и в нас има повече добро
и повече ум,
отколкото зло.
И някак ти става толкова топло и мило
в тези действия, без думи и излишни обещания.
Усещаш любов, грижа,
която прегръща, сякаш те обхващат хиляди ръце…
А ти се чудиш как да им се отплатиш…
С благодарност, осъзнал колко си благословен,
и с неприязън усетил тези чувства точно в този пагубен момент…
За миг си повтаряш…
По-добре да не знаех.
По-добре да не знаех, че хората всъщност са толкоз добри,
по-добре да ги псувах и мразех, да вярвах, че всички сме зли…
По-добре — ако това значеше, че пожарът няма да се разгори.
Но той е факт. И докато мислим всичко това,
усетил Бог, усетила природата…
Вселената, Майката, нашата съдба —
почувствала сърцата, видяла добрината — прати
своя лечебен, бурен дъжд.
И докато някои капки гасяха огъня,
други се стичаха по лицата на огнеборците и
изчистваха тъмните сажди по тях,
а трети се смесваха със сълзите на радост —
на спасените, на благословените, на оцелелите.
Дъждът ни прегърна.
С него ни прегърна
Природата, вселената…
Сърцата се изпълниха.
А миризмата, издигаща се от мократа земя,
напомняше,
че доброто
винаги
ще бъде малко повече
от лошото.