Вървях по зле осветения коридор, а малко зад мен се движеха и двама едри, въоръжени мъже. Те
не говореха, но стъпките им отекваха в коридора вместо думи и увеличаваха страха ми от това,
което се канех да направя. Спомените от снощи се блъскаха в главата ми и аз проклех за пореден
път факта, че пих толкова много. Не знам защо го направих. Мразех да пия. А винаги, когато
посягах към чашката, не можех да спра. Не можех да се откъсна от нея. И така, докато не потънех
толкова дълбоко в света на алкохола, че да не мога да се върна в реалността. Този свят ме
успокояваше и за няколко часа ме лъжеше, че живея съвсем друг живот. Такъв, за който винаги
съм мечтал, или поне такъв, който не ме кара да се събуждам всяка сутрин със сълзи.
Понякога потъвах толкова дълбоко, че стигах до изтрезвителното. Друг път дори до районното.
Искаше ми се и днес това да беше случаят, но за съжаление бях направил нещо далеч по-
глупаво…
Събрани над мръсния, лепнещ от разлят алкохол и безалкохолни бар, с колегите по наказателно
право надигахме поредната чаша, която ни опияняваше, разливахме капки по пода и себе си,
докато се чукахме уж за здраве и пушехме цигарите една след друга, стискайки ги между зъбите, а
пепелта от тях залепваше по белите ни ризи. Жалка картинка. Но още по-жалко беше това, за
което говорехме. Обсъждахме с гордост и увереност какво е справедливост. Как и кого ще вкараме
в затвора, веднъж взели всичките си изпити. Как ще променим света и ще го направим по-добро
място.
Глупаци. Гнусни и жалки глупаци. Оставаше само да забодем иглите във вените, за да си
повярваме още толкова, че сме добри , съвършени и способни.., че някога ще спрем да пием,
някога ще спрем да тънем в мизерия, ще преобърнем живота си и ще допринесем по някакъв
начин за доброто на човечеството… или поне за своето собствено. Лъжехме се, че годините ще ни
научат на добро, ще ни променят, ще ни накарат да пораснем и да спрем това, до което се бяхме
докарали. Но дълбоко в себе си всички знаехме, че нищо не е способно да ни накара да променим
себе си, след като сами бягахме от промяната. Същността ни беше такава. Ние бяхме такива.
Лекета, замръзнали във времето, недорасли след петнадесетата си година… ние не искахме да
пораснем, защото така ни беше удобно. Промяна нямаше да има.
Обаче устите ни продължаваха да бълват безгранично глупави лъжи и закани, че ще създадем по-
добра наша версия. Лъжи, в които самите ние не вярвахме, но въпреки това говорехме уверено, с
чувство на мъдрост и убеденост, че сме извисени и толкова вещи, толкова по-осъзнати от
останалите…; От това бедно простолюдие, което копнееше да го насочим в правилната посока и
така рядко разбираше какво искаме да му кажем. А че ние не ги разбирахме, беше без значение.
Това беше техен проблем. Снобари. Те бяха снобари. А ние, бяхме пълни с мъдрост, житейски
случки и знания, които на тях липсваха…
Точно там, докато водехме тези глупави разговори, между празните бутилки се зароди и
гениалната идея на Гецата – моят най-близък приятел (и вероятно най-верен враг) – да посетим
най-лошия човек на земята.
Идеята се хареса на всички, освен на мен, което не знам как, но от дума на дума резултира в това,
че всички предизвикаха моя милост да отиде сам на това посещение. И не само да отиде, но и да
вземе интервю от него, което после да представи пред професора по наказателно, за онзи проект,
който ни беше даден в началото на годината, и който никой от нас още дори не бе започвал, нищо,
че Май наближаваше.
Жегнат от нападките на останалите и начина, по който поставяха мъжествеността ми под въпрос,
аз приех предизвикателството им и отгоре на всичко дори започнах да се перча с това, колко
елементарна е тази задача. Как не само ще говоря с най-лошия човек, но дори ще го провокирам,
ще го разплача, ще го накарам да се разкайва…
Тръснах глава с погнуса от себе си докато вървях, което накара мъжете зад мен да наежат тела и
да се огледат с подозрение. Какво си мислех въобще? Защо говорих така уверено, когато днешния
ден ме изпълваше с толкова страх… Нима бях готов да рискувам живота си, само за да докажа, че
съм достатъчно мъж на банда страхливци, които вероятно сами не биха дошли.., но лъжеха нагло,
уверени от литрите алкохол, смесен с кръвта им.
Най-лошият човек на земята.
Това беше градска легенда, опиянила цялата ни държава, а по-късно и света. Всички бяха чували
за него, но никой не знаеше подробности.
Най-лошият човек бе затворен в най-строго охранявания затвор преди около пет години, когато го
бяха хванали да извършва най-лошото престъпление, което човек може да си представи. Какво е
то обаче, никой не може да ви каже със сигурност. Детайли около случаят така и не бяха разкрити.
Твърдеше се, че подробностите ще наранят обществото твърде много. Не всеки може да чуе информация за подобен тип зверства. Знаеше се само, че това не е било неговото първо
престъпление. Предишните не бяха с по-малка тежест.
… Не беше и последното. За съжаление решетките на затвора не бяха успели да спрат това
чудовище и няколко от неговите съкилийника бяха намерили своята смърт в ръцете му.
Подробности за случаите отново нямаше, но това накара директора на затвора да заключи
завинаги и да премести останалите затворници.
По-късно той избра петдесет от най-добрите си пазачи и ги накара да преминат през едно годишно
обучение, постави ги на специална диета и какво ли още не, за да ги подготви за битката със
същинското зло.
През това време затворът остана празен. Ограждаха го три телени огради, а по последната дори
течеше ток. Той бе обитаван единствено от злото. Твърди се, че извергът, познат вече на всички, е
правил такива извращения там, че само за една година сградата е станала неузнаваема. Била
почти пред срутване. С голи ръце и без дрехи, лошият човек успял да накара мазилката, тухлите и
всичко покрай тях, да се сринат, сякаш били разложени от сяра.
За щастие, вече подготвените екипи, успяха да спрат неговото бягство на време. След дванадесет
месеца, петдесетте пазача, всички петдесет, успах да озаптят и заключат това чудовище, в малка
тясна килия в мазето на затвора.
Над тази килия има още три етажа, но никой не ги използва. Сградата е токсична. Никой не влиза
вътре, почти никой не излиза, освен петдесетте стражи и директорът.
Дори те влизат само един път в седмицата. Отварят вратата на килията с окования престъпник,
оставят малко чувалче с храна и излизат преди да е станало късно. Никой не знае как, но явно
успява да се нахрани въпреки оковите, тъй като не е разрешено да се премахват. Не е ясно и от
какъв материал се направени тези окови или тази стая, за да успеят да го задържат и да не му
позволят да ги срине, както останалата част от сградата.
Из моя град, из държавата и из целия свят, се носят мълви за престъпленията му. Страшни и
нечовешки деяния се приписани на негово име, но никой не е намерил истината. Всеки път, когато
някой репортер или беден студен като мен се опита да изкопчи някой детайл от директора, с
въпроси коя от историите е вярна, той винаги отговаря:
– Истината е много по-жестока.
Това разбира се кара всяко човешко същество на тази земя да потръпва. Никой от нас не знае, а
неизвестността ни плаши още повече.
Малцина студени, журналисти, любители на адреналина и различни откачалки, се бяха опитали да
говорят с престъпника през годините. В началото директорът отказваше, но след много опити за
взлом и убити по грешка от пазачите невинни минувачи, държавата му връчи заповед, с която го
караше да позволи на определени хора среща с изверга.
Разбира се трябваше да отговаряш на определени условия – да се движиш с охрана от минимум
двама пазача, както и да спазваш конкретни правила при срещата си с чудовището. Например – да
носиш маска на очите, за да не те плаши ликът му, да стоиш до вратата, за да има време да те
изведат, ако скъса оковите, да не носиш каквито и да е вещи, бижута, забранени бяха дори папки,
химикали и диктофони, което напълно обезсмисляше интервютата и правеше думите, които някой
би запомнил, напълно невалидни. Кой изобщо може да потвърди, че това, което си запомнил е
така – ами, ако страха те е накрал да си украсиш? Ами, ако злодеят те накарал да измениш и
смекчиш деянията му?!… И още и още…
Повечето студенти по право отговаряхме на условията. Проблемът беше, че досега никой провел
интервю или среща със злото не се беше връщал назад. Един случай дори бе взел живота и на
двама от пазачите. Сега бяха четиридесет и осем. Поради този факт, всеки дръзнал да влезе в
затвора, бе принуден да подпише декларация, че … отива на самоубийствена мисия и е запознат
с този факт. Понякога, ако човекът бе твърде млад, искаха подпис и от родителите му. За щастие,
аз вече бях минал двадесет и петата си година – наложеното ограничение, и не ми се наложи да
им се обаждам. Те със сигурност нямаше да се съгласят.
… За щастие или по-скоро нещастие, тъй като наистина не исках да правя това, което щях да
направя след секунди.
– Не махай това, каквото и да се случа!!! – чух дрезгав тон.
Вратата пред мен изскърца, а зад гърбът ми се появи трети мъж. Върза черна превръзка на очите
ми и ме бутна в стаята. Вратата хлопна зад мен, а аз останах вцепенен и неволно вкопчих ръцете си в нея… Явно пазачите не искаха да ме последват тук. Дали щяха да ме измъкнат, ако най-
лошото се случеше… Как ли щях да умра… Колко болка щях да понеса, колко мъчения, преди тялото ми да се предаде и да пусне душата да си отиде… Какво щяха да прочетат родителите ми
във вестника утре… Щяха ли да се сърдят… Да плачат…
– Не носиш храна. – сепна ме…
(Разказът продължава в сборника „Марк в алтернативните вселени“. Очаквайте скоро!)