– Чу ли?! – жена ми влетя в стаята разтревожена и завика.
Беше се напрегнала толкова много, че вратата изскърца докато я отваряше и се залюля и удари с все сила в стената.
Преди да се появи аз седях сам в студения хол. Вече беше края на ноември, но парите стигаха за отопление само на две стаи – нашата спалния и тази на децата. Затова хола и кухнята бяха стаи, които рядко посещавахме през по-студените сезони, но когато човек искаше малко уединение – да почете или погледа телевизия – те ставаха неговото убежище. Аз бях грабнал един стар роман и тихичко четях от него преди лягане. Помагаше ми да избягам в друг свят, преди да се наложи да се върна в реалността и да си спомня, че утре отново съм на работа. Лампата на тавана премигваше едва-едва и дразнеше очите ми, бях се навлякъл с шапка и яке и бях покрил раменете си с одеяло и все ми се струваше, че дъха ми излиза на пара, обаче историята беше толкова интересна, че не усещах студа. Всъщност не усещах и не чувах нищо преди вика на жена ми да ме стресне и изкара от унеса. Когато тя влетя при мен, аз се сепнах и почти изпуснах книгата си. Колкото и хлъзгава да беше обаче все пак успях да я задържа, облегнах я на коленете си и вдигнах очи на горе. Бях се свил като топка на дивана, с крака свити в турски седеж. Главата ми едва-едва се показа сред всичките слоеве плат, с които се бях покрил. Жена ми, идваща от детската стая, беше облечена по съвсем различен начин – с тънка фланела и къси панталони. Косата ѝ беше вързана на кок, а грима – размазан. По кожата ѝ побиха тръпки от студа, но тя остана на мястото си. А аз се фокусирах върху тревожната ѝ физиономия. Така се беше изкривила, че чак се уплаших. Какво ли се беше случило?! Исках ли да знам… Може би можех да остана още няколко минути в неведение. Ах, какво блаженство е понякога да не знаеш…
– Какво да съм чул? – предадох се най-сетне, а гласът ми излезе хриплив и задавен.
– Затворили са вила Роза. – каза все така натъжена жена ми, а аз смижих очи и я погледнах объркано.
Името ми звучеше познато, но не помнех къде съм го чувал.
– Вила Роза! – тросна се тя – Нашата вила! На Логодашкия язовир! Онази, на която ходим всяко лято, почти за без пари!
– Ааа, това ли?! – успокоих се аз и почти бях готов да се разсмея, но не посмях заради ледения поглед на жена ми.
– Е, какво толкова? – казах вместо това – Ще намерим друга. Нали ще построят нова на нейно място?
– Няма да е толкова евтина.
– Е, нищо. Ако трябва ще намерим друг язовир. До лятото има толкова много време. Не се тревожи сега за това.
– Яворе, ти не разбираш! – скара се тя – Няма да е същото. Няма да си е нашата виличка. Нашето езерце… Няма да видим никога повече нашите залези!
– Е, хайде стига! Ти прекали. – настоях – Нямало да видим залези, всеки ден може да ги наблюдаваш.
Жена ми продължи да стои на прага на вратата, нито влязла, нито излязла от стаята. Започнах да се изнервям, че печката при децата грее напразно, а стаята ще изстине.
– И не стой на вратата! – скарах се – Стаята ще изстине, децата пак ще се разболеят, нямам пари за лекарства. Ако се разболеете, няма пари за Коледа! – провикнах се и децата се разпищяха недоволно отвътре.
Жена ми превъртя очи, пошушна им нещо и затвори вратата след себе си. А сетне се приближи и седна до мен на дивана.
– Яворе, няма да са същите залези. – каза жаловито – Нашите си залези, – очите ѝ блеснаха – които сме гледали от преди Ася да се роди! Осъзнаваш ли, че това лято е било последното, в което сме ги видели? Замисли ли се за това, а? Последното лято.., ах! – въздъхна – Само, ако знаехме…
– Хе, – подсмихнах се – че аз точно това им обичам на последните дни! Никога не знаеш, че са последни!
Жена ми сбърчи вежди объркано… или ядосано, не винаги успявах да разчета физиономиите ѝ.
– Е как?! – възмути се – Ако знаехме, че е било последно щяхме да…
– Да какво?! Да си отворим по-широко очите, докато гледаме слънцето?
Тя ме удари по рамото.
– Да го снимаме! – извика – Да му се наслаждаваме всяка вечер. Аз си спомням! – размаха пръст пред лицето ми – Спомням си, че пропуснахме да го гледаме петъка преди да си тръгнем, защото вие с Иван искахте да ходим на поход, помниш ли?!
– Е, какво съм виновен аз, че се загубихме в гората?!
– Виновен си! Защото слушаш Иван и неговите луди идеи! Тръгнал си с две деца и жена на път, а слушаш този хлапак, който още себе си не може да гледа! – усетих как почна да сменя темата и явно се готвеше да се скараме за нищо.
– Е, признай, че ти беше приятно. – обаче и аз бях твърдоглав – Може би не накрая, но пътя ти хареса. Хареса ти как Ася се катереше сама и уверена по дърветата, как Тони ти разказваше всичко за храстите и тревите, които подминавахме. Помниш ли колко горда се почувства, че е научил всичко това в училище? Помниш ли, а? За единия залез, плати с друг хубав спомен. Не се вталясвай.
Тя въздъхна победена и се облегна назад без да казва нищо. Не ме погледна дълго време. Толкова дълго, че почти се бях приготвил да почна да чете отново. Тъкмо наведох глава към книгата и прочетох първата дума, когато чух тихия ѝ шепот:
– Е да де, ама беше последният… – произнесе го с такава тъга, че все едно беше загубила някой.
– Е, стига вече! – извиках и захвърлих книгата в страни – Последния, та последния… Спомняй си всички, които си получила, не последния, който си загубила.
– Вече ще помня. – тя рязко обърна очите си към мен – Ще помня и всеки ден ще живея, като че е последен.
– А, не! – скарах се веднага – Само това не!
– Защо? Ако гледам всичко така, нищо няма да пропусна и нищо няма да ми липсва.
– Не, казвам ти! – настоях – Живота не е, за да се живее така. Играл съм го този филм. Губиш повече отколкото мислиш, че печелиш.
– За какво говориш?
Въздъхнах тежко и се примирих, че няма да стигна до края на книгата тази вечер.
– Ела тук. – първо подканих жена си и вдигнах завивките, за да се мушне при мен и да спре да трепери от студ.
След като двамата се стоплихме взаимно и нагласихме телата си едно спрямо друго, аз я погледнах в очите и започнах да разказвам:
– Навремето имах един приятел. Викахме му тревогата. Иначе се казваше Кирчо. Май си го виждала по общите сбирки. Та Кирчо-тревогата беше измислил всичко що има да се мисли. Всички мисли, които съществуваха той ги беше премислил, та даже някои и по два пъти. Толкова много обичаше да се потапя в собствения си свят и да мисли, че накрая като свършиха всички мисли дето съществуват на тоя свят, той започна да си измисля свой, ама такива толкова крайни и небивали, че все едно от някой филм… Или по-скоро дори и в книгите не се срещат, дори в кината.
– Ей, Кирчо, вземи да станеш някой писател, барем изкараш някой лев от тревогите си. – обичахме да се шегуваме с него.
А той все ни заплашваше с:
– Ще видите вие като ви застигнат моите предупреждения!
Дали се беше сблъсквал с нещо страшно като малък, дали бе загубил нещо или някой го беше наплашил – не знам. Обаче още откакто го помня Кирчо си беше такъв – тревожен. Отначало притесненията бяха дребни и чисто човешки, обаче колкото повече се вглъбяваше в тях, толкова по нови му идваха и се извращаваха до такава степен, че човек се чудеше откъде изобщо са му хрумнали.
Така например, първата година като студенти, двамата заживяхме заедно и всеки път щом тръгнех към магазина, Кирчо ме дърпаше и казваше:
– Внимавай, Яворе, навън е студено. Облечи се да не настинеш.
– Хубаво. – казвам.
Нормален, чисто човешки страх. Грижа го е за мен, мислех си. После обаче думите се измениха.
– Внимавай, Яворе. – дърпа ме от вратата и шепне – Навън е хлъзгаво! Ще паднеш и ще си строшиш нещо.
Е след тия думи почнах да бърча вежди и да се дразня, но пак нищо не казах. В един момент обаче се стигна до най-странните предупреждения.
– Внимавай! – вика ми и застава пред мен на вратата, отказвайки да ме пусне навън – Снощи са наръгали човек в магазина! Ще идеш и няма да се върнеш жив!
– Махни се от пътя ми! – викам му ядосан и го блъскам в страни.
– Чакай! – дърпа яката на якето ми – Поне да ти кажа, ако ще ходиш навън да умираш, че те обичам и си ми скъп приятел!
– Кириле, – превъртях очи – и вкъщи може човек да умре!
Там ми беше грешката, тъй като след това два месеца Кирил обезопасява всичко в нас. Накрая се наложи да се изнеса. Година, толкова издържах с него.
Не беше лошо момче, но беше много тревожно. Ако тръгнеш на път с колата, чакаше до телефона да му звъннеш дали си пристигнал, понеже е чул за някаква катастрофа от преди пет години по същия маршрут. Ако пътуваш със самолет, ти обясняваше подробно какво да правиш по време на турбуленция или как да изплуваш, ако самолета се разбие в открито море. Ако решиш да опиташ нова храна, той носеше спринцовка заредена с противоалергични лекарства. Предупреждаваше момичетата от компанията да не вървят по тъмни улички, обаче и по светлите не беше безопасно… Абе като цяло най-добре за него беше да не излизат, че от всеки ъгъл дебне опасност, а за момичетата – две. На зоопарк не даваше да се ходи, защото някъде в Германия решетките на клетката на лъва не били добре захванати. Не даваше да плуваме, защото мъртвото течение ще ни завлече навътре.
– Какво течение в басейна? – спорехме, но той не искаше да чуе.
(Разказът продължава в сборника „Марк в алтернативните вселени“. Очаквайте скоро!)