– Изправи се хубаво и ни се представи. – усмихна се топло преподавателката, макар че тонът ѝ беше строг и назидателен.
Аз премигнах бързо няколко пъти и огледах помещението. Бях стиснал панталоните си, точно на бедрата и ту отпъвах ту дърпах плата. Ръцете ми се бяха изпотили и усещах как мокротата им караше панталона да се изплъзва под пръстите, но не можех, а и не исках, да го пусна. Стисках го така, сякаш този допир щеше да ми помогне да се задържа на земята. Дишах бавно и тежко, но поне бях успял да накарам въздуха да излиза тихо от гърдите ми, така че никой да не разбера за паниката, която ме беше обзела. Бях стеснителен. Много. Може би повече отколкото трябва, но бях и решен да се боря със страховете си, да настигна връстниците, да се забавлявам като тях. Затова и се записах на тези проклети курсове. Не че толкова силно исках да науча тайните на кухнята, но знаех, че поне ще се запозная с хора на моята възраст, а туко-виж имам късмета да срещна и приятел.
Само че страхът надделя над любопитството и надеждата и сега ме бе стиснал здраво за гърлото и не пускаше. Очите ми почти се бяха насълзили. Когато не беше отворена, устата ми се опитваше да преглътне насъбралата се слюнка, но бодлите в гърлото така и не се стопиха.
Това не беше първият път, в който преподавателката бе помолила да се представя. Всъщност аз вече се бях представил цели два път, но явно беше толкова тихо, че никой, дори „съседите ми по чин“ не бяха успели да чуят как се казвам. След третото ѝ повикване реших да се опитам да извикам в себе си смелостта, която някога имах и се изправих рязко, макар и с треперещо тяло. Няма да крия, че ми се зави свят, но стиснах очи за секунда и успях да се закрепя за земята. Огледах всички плахо и внимателно. Усмихнатите им лица ме успокоиха. Бяха топли и приветливи. Повечето от тях бяха много по-големи от мен и бях сигурен, че ме виждат като тяхно дете.
Изпъчих рязко гърди и изправих тялото си като войник.
– Казвам се Антонио! – гласът ми прокънтя из стаята.
Всъщност, когато не си мънках под носа, той беше доста дълбок и силен.
– Антонио, от град Звездица. – до тук всичко вървеше добре – На петнадесет години. – това обаче малко озадачи курсистите.
Някои от тях ме изгледаха подозрително, други превъртяха очи с пренебрежение, а трети, включително и учителката, направо се разсмяха. Гръмко и леко грубо. Почти като подигравка.
Тези реакции ме накараха да се свия в черупката си отново. Заоглеждах се с притеснение. Имах нужда от някой, който да ме предпази. Мама, татко… Някой трябваше да дойде и да ме защити. Да ме предпази и измъкне от тук. Стиснах по-силно плата на панталона и за малко щях да го откъсна.
Кръгът, който бяха оформили около мен караше всичко да изглежда още по-зловещо. Смехът на най-смелите стана заразен и почти като лавина накара всички останали да се присъединят към общата подигравка. Сега всички се смееха. Виждах един огромен кръг образуван от хора, които открито ми се подиграват. Въображението ми заигра и започнах да халюцинирам. Виждах ги с опашки и рога, с остри зъби и страшни очи. Приличаха на кръвожадни зверове готови да ме разкъсат. Около тях се образува огън, а пламъците му започнаха да ме задушават и да замъгляват съзнанието ми. Стана ми топло, горещо… Искаше ми се да съблека всичките си дрехи. Беше толкова горещо, че ми се догади. Бях готов да припадна. Гърдите ми се повдигаха нагоре-надолу, но въздух така и не влизаше в тях. Само черен гаден дим, който задушава. А срещу мен, очите не преподавателката се впиваха толкова силно в моите… И ставаха по-големи и по-големи… Толкова големи, че имах усещането, че ще ме погълна. Червей започнаха да излизат от осите им. Червей, които искаха да ме изядат. Буболечки плъзнаха из стаята. Жужаха силно в ушите ми и лазеха по кожата. Всичко започна да ме сърби. Продължих да чувам смеха на околните, но вече звучеше доста по-слабо и почти заглушено. Приглушаваше го невидимата пръчка, която удряше тъпанчето ми като истински барабан и ме накара да усетя болка в средата на мозъка.
– Вярно, изглеждате много млад, – чух гласа на учителката сред цялата суматоха и жуженето на малките твари – но петнадесет е малко пресилено, не мислите ли?!
Очите ми се свиха толкова много, че почти се затвориха. Пресилено?! Но това… Това бяха моите години. Аз бях! Аз бях на петнадесет от толкова… Аз бях… Те… Думите ѝ ме объркаха и нараниха. Успяха да счупят нещо в мен. Нещо, което дори не знаех, че притежавам.
Разтърсих глава, но картината остана все така зловеща, а очите ми започнаха да се премрежват. Не бях сигурен дали е от сълзите ми или просто губех зрението си. Смехът на околните ме обърка толкова много, че вече приемах дори най-лошия и невъзможен вариант за реален.
Обърнах се с гръб към всички и понечих да изляза. Без да искам съборих стола пред себе си, което от своя страна накара смехът в залата да спре. Аз обаче продължих.
– Съжалявам. – смотолевих и понечих да прескоча падналия стол.
Спънах се в единия от краката му и полетях към земята. Един от хората до мен се опита да ме хване, но аз го избутах в страни. Подпрях едната си ръка на пода, а другата – на облегалката на падналия стол, точно преди самият аз да се сгромолясам на земята. Прескочих краката на препятствието си, изправих се, изтупах ръцете си бързо и побягнах навън.
– Чакайте господине! – чух вик зад себе си, когато затръшнах вратата, но не спрях.
Думата „господине“ беше поредният удар. Хора, които бяха на възрастта на моите родители ме наричаха „господине“?! Какво бях пропуснал?
Тичах стремглаво напред, но когато чух отварянето на врата зад гърба си веднага се шмугнах в близката тоалетна. Не знаех дали хората от моята зала са излезли да ме търсят или са просто са просто други курсисти , но не исках никой да ме намира. Тръшнах силно вратата след себе си и се опитах да намеря нещо, с което да я подпра и съответно затворя, но така и не открих. Примирих се, че може някой да влезе и да наруши усамотението ми. Нямаше да оставам дълго. Това не влизаше в плановете ми. Само няколко секунди. Няколко секунди и щях да се окопитя и да се върна на себе си.
– Хайде, Тони! – прошепнах на себе си, вместо майка ми – Дишай-издишай, както винаги сме правили. Давай, можеш. – следвах съветите, които сам изричах на глас.
Заедно с това тръсках силно ръцете си и стисках очите си. Тъмнината под клепачите ме отвеждаше на тъмно и спокойно място.
След около пет минути се успокоих напълно и отворих очи. Тогава дойде време за самообвиненията… Винаги ставаше така след криза. Самообвинявах се, че съм толкова слаб и плашлив, толкова празен. А някога бях силен и страшен и всеки се криеше в мен. Имах такова бъдеще… Щях да бъда закрилник, войник… Аз бях този, който предпазваше всички… Сега само се питах къде отиде онова момче?! Какво се случи с него… Защо е толкова слабо, страхливо, самотно? Кой съм аз? Къде отидох? Какво се случи с мен? Къде съм? Мразех да съм слаб. Мразех да показвам слабостта си пред останалите, рядко я признавах и пред самия себе си.
Докато всички тези мисли преминаваха през главата ми, аз обикалях, вече доста по-бавно, напред-назад из коридорчето на тоалетната. Постепенно обаче започнах да излизам от собствения си свят и без да искам, с периферията на очите си, забелязах как един господин седи до мен и ме наблюдава. Почувствах странно неудобство, но си замълчах. Обърнах се бавно към него, а той от своя страна се обърна към мен. Сега двамата се гледахме един друг. Мръднех ли аз – мърдаше и той. Носеше дрехи като моите… дори си бе направил същата прическа. Присвих очи срещу него и счупих устни.
– Това някаква шега ли е? – помислих си.
Кой беше този господин и защо така упорито се опитваме да ме имитира?! Преследваше ли ме? И ако да защо!? Какво знаеше за мен!? Защо точно мен… Дано нашите дойдат скоро! Ако не ме открият, този дъртак туко-виж ме затрил в някоя канавка…
– Защо ме имитирате?! – устните му се раздвижиха с моите.
Гласът ни звучеше еднакво.
– Чакай… Чакай малко! – продължихме да говорим едновременно.
Нещо в мозъка ми прищрака, а очите ми се насълзиха. Огледах бавно помещението и забелязах рамките, около мъжа.
– Не. – прошепнах на себе си и протегнах ръце. Подпрях ги на плота, на който бяха разположени мивките, за да не се стоваря на пода, покрусен от една тежка мисъл.
– Не е възможно. – повторих – Аз съм на петнадесет. На петнадесет… От толкова време… От толкова много време аз съм на петнадесет. – прошепнах и сълзите се стекоха по бузите ми.
Стиснах силно очи и пред мен стана черно. А в черното започнах да виждам приказка…
Започнах да виждам своя живот.
Точно така! Аз бях на петнадесет. Само на петнадесет и двамата с мама закусвахме пържени филийки през една слънчева неделна утрин. Толкова топла и красива! Почти като в сън. Пролет е! Кухненският прозорец е леко открехнат, отвън влиза свеж аромат на окосена трева, чува се песента на птичките. Белите цветя украсяват дървото ни и разпръсват уханието си, заедно със слънчевите лъчи. Майка се усмихва ведро на една от шегите ми и клати укорително глава, задето съдържа мръсна дума. А след това става и отива до хладилника, за да ми донесе сока от вишни, който толкова много обичам. Завира глава в сивата машина и рови ли рови, а накрая изкарва голямата стъклена кана и се обръща към мен.
В този момент обаче влиза баща ми и така рязко контрастира със светлата картина и нашата радост, че двамата с мама почти се уплашваме. Смехът ни секва. Неговото лице е толкова мрачно, че почти изпива цветовете на уханната пролетна картина и със сигурност помрачава нашето щастие.
– Какво има? – пита мама едва, сякаш не иска да знае отговора.
(Разказът продължава в сборника „Марк в алтернативните вселени“. Очаквайте скоро!)