Роди се прекрасна. По-прекрасна от слънцето. И беше толкова нежна, че дълго време ме беше страх да я държа в ръцете си. Всъщност, ако трябва да съм честен, пропуснах първите две години от живота ѝ от страх. Запивах се по кръчмите с приятели, за да не ми се налага да се връщам вкъщи и да се грижа за нея. Беше ме страх от всички отговорности, които идваха с това човече. Беше ме страх да я храня, защото не знаех какво обича и какво е правилно да яде. Аз самият не бях наясно какво да слагам в устата си, как се предполагаше, че трябва да храня друг?! Беше ме страх, че ще се налага да сменям памперсите ѝ… честно казано направо си ме беше гнус. Не обичам да се докосвам до гнусотиите, които излизат от останалите. Беше ме страх, че трябва да се грижа за друг. Не исках. Звучеше ми ужасяващо. Бях свикнал другите да се грижат за мен. Беше ме страх, че след като тя се появи, моят живот ще остане на заден план. Вече няма да съм толкова важен, ще трябва да стана по-отговорен и зрял… Ще трябва да оставя живота, с който бях свикнал и да отдам останала част от годините си на нея.., но най-вече… Най-вече ме беше страх да не се проваля в отглеждането ѝ. Толкова крехка и малка… Можех да я счупя… И още по-лошото, можех да ѝ дам лош пример. Можех да я превърна в нещо, което не искам да бъде. Нещо, което мразя. В най-лошите черти от характера ми.
Чак на втората година осъзнах, че липсата ми може да направи същата вреда (дори по-голяма) като присъствието ми и затова се върнах. Не, че бях напускал физически, но мислите ми бяха другаде.
Върнах се и започнах да се грижа за нея така, както исках да се грижат останалите хора, които някога щяха да влязат в живота ѝ. Макар и само на две, тя вече приличаше на малка мадама. Носеше розови панделки, преплетени в русите къдрици, полички с пухкави дантели и дори се опитваше да намаца от гланца на майка си върху устните. Наместо тях обаче, оцветяваше цялото си лице. Преди да успея да се овладея и да ѝ се скарам, се смеех с цяло гърло. После оставях главния шеф да почисти малкото ангелско лице и извеждах своето момиче вън на двора.
Там двамата играехме на любимите ни игри. Мъжки игри, както ги наричаше майка ми, докато превърташе очи и се караше с жена ми, задето ме оставя да се грижа сам за детето. Аз обаче не чувах упреците. И как да ги чуя като това малко чудо, което до вчера все още не можеше дори да ходи, сега риташе топката толкова силно и точно, че всеки път успяваше да вкара гол. Та тя беше роден футболист. Роден шампион! Вдигах я в ръцете си и я въртях из въздуха, а тя разперваше малките си пръстчета и се правеше, че лети. Смееше се толкова силно, че звукът ехтеше из целия двор, очите ѝ се изпълваха с блясък, зъбките се показваха под плътните устни, къдриците ѝ се люлееха с нас.
– Успях татко! – викаше всеки път – Аз успях!
– Че как няма, мой най-голям успех! – мислех всеки път и я целувах силно по бузите, а после я скривах в моите ръце и я вкарвах на топло вкъщи, преди да е станало време за вечеря.
Когато порасна малко, точно преди да тръгне на училище, започнах да я взимам с мен в планината. Жена ми оставях вкъщи, защото въпреки че обичаше горите, все се страхуваше ангелът да не падне, докато се катерим и спираше свободния ни дух.
– Не стъпвай там! Не пипай това! Не яж онова…
Двамата с дъщеря ми превъртахме небрежно очи и в един момент решихме, че нямаме нужда от тези напътствия.
Качвах малката на раменете си и двамата се измъквахме рано сутрин от дома. Тихичко, за да не се събудят останалите и после отивахме да покорим поредния връх. Учех момичето си да си връзва обувките, дори два пъти, за да не се спъне във връзките. Учех я да стъпва по камъните, за да не се хлъзне и как да ходи настрани, когато слизаме, за да не падне. Научих я кое дърво какво е и от коя билка може да направи на чай. А тя предпочиташе да къса цветята и да ги носи на майка си. Обаче всеки път преди да се приберем, ги забравяхме на някой камък в гората… И все пак важна бе мисълта и доброто ѝ сърце.
Щом се прибирахме най-често бивахме нахокани, задето сме излезли сами, а после тримата сядахме да вечеряме в градината на двора. С ангела чакахме послушно на масата и се питахме какво ли има за вечеря и често, макар и тихо, се оплаквахме, че не е любимото ни. Насреща ни се цупеха, но ние се подсмихваме на шега и продължавахме да ядем, каквото са ни дали. Не беше чак такава драма…
Когато захладнееше, взимах жилетката от стола на жена ми и я навличах на своя ангел. Беше толкова голяма и ѝ стоеше толкова смешно… Малкото ангелче като дама от обществото, само дето се губеше сред ръкавите.
Когато тръгна на училище, започнахме да четем заедно. Тя знаеше толкова много! Повече дори от мен! Всеки ден, когато се прибираше ми разказваше с такъв голям интерес за нещата, които е научила. Решаваше задачи по математика за напреднали. Изучаваше биология и знаех, че един ден ще стане лекар! Обясни ми всичко за днк-то и какво представлява. Кой орган къде се намира и за какво служи. Разказваше много и за звездите, за всички галактики, които дори не бях чувал. Умът ѝ беше като черна дупка. В него се криеше целия свят! О, тя беше гений! Толкова голям гений! Но освен всичко друго, имаше и талант! Движеше четките толкова умело, между пръстите си. А картините ѝ ме грабваха и спираха дъха ми. Гледах ги с часове, затаил дъх. Мълчах и мислех, а нещо грееше в сърцето ми. Вярно, че майка ѝ имаше талант, но това, което ангела правеше, то беше същинско чудо! О, какъв талант беше тя! Какво чудо! Какъв подарък за света! Беше толкова способна, че чак се плашех… Никой нямаше да бъде достоен за нея. Никой.
В тийнейджърските ѝ години, между нас се появи пропаст. Голяма и гадна. И макар, че ме е срам да го призная, на моменти ми идеше да я убия. И малко я мразех, макар и толкова силно да я обичах! Тогава тя вървеше по-близо до майка си, а мен наричаше с лоши имена… Сърдеше се, задето не ѝ позволявах да остава до късно, да излиза с момчета и да носи късите блузи, които си купуваше. Тялото ѝ бе започнало да се променя и колкото и гнусна да бе за мен тази мисъл, някой хора бяха започнали да я виждат като сексуален обект. Аз не. Никога. Никога нямаше да приема, че някой може да я види по този начин. Тя беше моят ангел. Моята нежност. Съвършенство. Затова често се карахме. Карах се и с майка ѝ по същата причина. Обаче, за разлика от всички останали жени в живота ми, това малко чудо не се страхуваше от мен. Тя ми отговаряше рязко и грубо, всеки път, когато не бяхме на едно мнение. Крещеше и викаше и чупеше…. И ме болеше от нея и я мразех, но… Не можех да ѝ викна така, както виках на останалите. И едно странно мазохистично чувство отвътре, ме караше да се гордея с това, колко силна и смела съм я направил! Щом не я беше страх от мен, никой в този живот нямаше да ѝ се опре! Никой!
– Няма да излизаш! – крещях с все сила и лице, обвито в гняв.
Но тайничко се радвах, когато чувах да ми казва:
– Никой няма право да ми казва какво да правя! – без дори да трепне.
Тя беше сила!
От всичко най-тежко ми бе, когато стана време да напусне къщата.
(Разказът продължава в сборника „Марк в алтернативните вселени“. Очаквайте скоро!)