Бабата прокара пръсти през лицето си. Леденият вятър беше единственото нещо, което я e милвало през последните петдесет години. Издиша въздуха тихичко, на бяла пара.
„Бях се оградила… – мислеше си – Оградила с толкова бодли, за да не стигне и един поглед до мен. Няколко обаче проблеснаха леко, като стъкълце и прорязаха части от обвивка ми. Малки части, но достатъчно, че да пръснат сърцето ми. И така си остана… Напукано, на ръба да се счупи.
Не исках да обичам. Не исках да се влюбвам, да докосвам, да гледам… дори да мисля за любовта.
Приятел веднъж ме попита, защо никога не съм се влюбвала толкова силно, колкото него, но истината беше, че се бях влюбвала много по-силно… някога и болката ме изстуди до такава степен, че не си позволих да я изпитам никога повече.
Сърцето ми беше от порцелан. Толкова слабо, толко леко и чупливо.., ако му позволя дори полъх от чуждия дъх, то се пропукваше.
Както последния път, в който почти се счупи… Стоях на ръба на моста и си мислех кое е по важно… Аз или всички хора, на които ще липсвам.
Не можех да си позволя да направя този избор отново. Вече нямаше на кого да липсвам…
Беше ми добре сред тръните. Много добре. Тъгата е скучна, но удобна. Щастието обаче, може да те убие.“
Тя потърка старите си, кокалести ръце една в друга, в опит да ги стопли и от топлина започна да си припомня младостта:
„Спомням си, когато бях млада.., на онзи първи, тъй специален бал, където за първи път се почувствах специална. И танцувах в бяло.., но танцувах сама. И от тогава все гледам двойки. Гледам ги как танцуват в любов и красота, понякога дори само от приятелство.., от утеха.., но никой не се решаваше да утеши мен. Обичах да ги гледам как танцуват под дъжда и виждах щастието в мъглата. Обичах ги под слънцето и под звездите. Но никой никога не ме покани и аз приех това за правило. Беше неестествено. Аз бях наблюдателя.
Бях се научила да разпознавам тези с болка като моята. Пращах други ангели при тях. Събирах души. Но стоях настрани от подиума. Думата ‘не’ ме държеше надалече.
И си мислех колко е жалко.., колко съм жалка, че бленувам толкова силно за едни толкова обикновени думи. Толкова кратко изречение. Повечето момичета чуваха това всеки ден. Вече бяха отегчени. А аз така мечтаех да чуя..:
– Красива си. Да танцуваме?
Мед течеше по вените ми само като усетех тези думи да минават покрай ушите ми. Но те винаги бяха за друг. И медът замръзна. Сега съм вкочанена старица на люлеещ се стол. Вятъра полъхва, мори ме.., но така ми е добре. Вече дори нямам сили да танцувам.., така е спокойно.”
Тя въздъхна, спомените добиха нови цветове.
„Спомням си колко силно бленувах за красота като млада… Толкова кръв се лееше от мене, че изцапа и другите. Накрая думите излязоха от устата ми:
– Грозна съм! – казах.
Последва мълчание…
Някой ги повтори за себе си и всички възразиха.
Открих нов вид болка.
Липсата на желаните думи ме отдалечи и от любовта. Можех да я преследвам, но прекалено болезнено беше винаги ти да си този, който се моли…
И чаках…
Прекарах цял живот мечтаейки да стана принцеса, а пораснах в старата самотна вещица с корени и тръни около къщата. Децата подминават, възрастните забързват ход.., а истината е, че не съм толкова лоша, стига да прекрачиш прага ми.
…Чаках и чаках някой да ме нарече красива, докато снегът не ме покри. Вече дори люлеещият ми стол не се движи.
Никога не ми прошепвай, че някой ме обича. Ще пропукаш леда ми, а от него бликва кръв.
И честно ли… Още завиждам на красивите момичета. Не заради красотата, а заради думите, които получаваха заради нея.
Мечтаех си да съм като тях. Тази в която.., в която поне някой се влюбва. И я описва така сякаш описва звезда докоснала лава, плуваща сред дъждовно небе по залез слънце.
Простичко беше.
– Красива си. Ще танцуваме ли?
И всичките ми тръни и бетон щяха да паднат…
Мамка му, та на мен ми беше достатъчно и само някой да ми се усмихне, когато имам тежък ден и сърцето ми почваше да се пропуква от липсата на продължение.
„Красива си..“ щеше да ме издигне толкова високо, че паднех ли от там, никога нямаше да се събудя.
Може би затова никога не го чух. Загубата му щеше да е жестока.“
Старицата издиша.
„Надеждата умира последна, нали?
Не знам как да завърша историята си.
Предполагам ще е сладко някой дядо да седне до мен, докато звездите се сменяват с цветното слънце, да ме залюлее и с последните си думи:
– Винаги си била красива за мен! – да убие и мен и себе си.
По-красива смърт и залезът не е виждал. Смърт от щастие и любов..
А истината е твърде самотна и студена. Твърде сама. На никого няма да липсвам. Нека да оставим всичко така. Тихо. Не ме карай да я споделям.
Затвори очи и мисли за изгрева.“