Срещнах я, когато беше на 19…
Лъхна ме с аромат на пролет. Някои казват, че било сезон, аз го наричах надежда.
Всичко около нея беше бяло, нежно, романтично и открито. Очите ѝ изгряваха заедно със слънцето. В душата ѝ спеше нещо диво и силно. Сърцето ѝ пазеше любов и надежда. Имаше мечти, бъдеще… Вярваше в него. Вярваше!
Беше чиста като росата. Кожата ѝ беше като памук.
Ако можех да я опиша с една дума, щях да я нарека живот, защото той сякаш извираше от нея. Тя беше дете – нежното ѝ тяло беше чиста, девствена природа, необременено, готово за битка. Готово за света, искащо и търсещо.., а имаше всичко – щастие, красота и изящност.
ТЯ.
Когато прошепнех името ѝ, забиваха медени камбани, водопад се разбиваше в скалите. Целият свят политаше заедно с мен! Цветовете я заобикаляха и тя грееше във всеки един от тях. Беше мечта, извисена нечовешка, недостижима мечта, за която всеки се бори, която всеки иска.
Просто тя, като природата готова да цъфти. Всичко магично и красиво – така я помня.
(А тя така силно се усмихваше, че дори и в най-лошият ми ден ме караше да се смея заедно с нея. Тази усмивка ме топли през зимата и до днес.)
***
Разделихме се когато беше на 19.
Есенните листа бяха покрили косите ѝ. Беше облечена в черно и беше красива. Тя вече беше жена. Имаше нещо загадъчно и мистериозно в нея, нещо плътско, нещо човешко. Снежинките в очите ѝ, бяха замръзнали по бузите ѝ, в кални локви. Имаше дъх на кафе и цигарен аромат в косите. Нямаше я надеждата, луната беше залязла в очите ѝ. Душата ѝ беше ранена, сърцето – празно. Гордостта и силата ѝ идваха и си отиваха от тялото ѝ като приливи и отливи. Тя беше бурно море… и беше красива, адски красива! И много реална… готова да мачка, за да може тя да се изправи, готова за битка, но очакваща тъмния край. Отдавна беше изгубила спомена за топлината, а с него и хората около себе си и сякаш загубила желание да търси каквото и когото и да било. Тя беше буреносен облак, силен проливен дъжд.
(и така силно се усмихваше, толкова ярко, че всеки път сърцето ме болеше. Сякаш я чувах как крещи отвътре „Добре съм, държа се, но ми се иска да потъна.“ )
Спокойствието, което ѝ предлагаше дъното на морето я влечеше силно и тя се бореше сама със себе си, за да остане на повърхността, защото все още пазеше едно малко пролетно цвете в себе си, което се наслаждаваше на въздуха, макар и есенен.
Целуна ме и тъй отмина – с болка в сърцето и тъга. Целувката ѝ – нежна, от коприна, сълзата ѝ – по-остра от слана.