Жената

На пет, когато са най-деца… и тичат боси по асфалта, с усмивки до ушите и сладолед размазан по цялото лице. Когато носят слънцето в себе си и се усмихваш, всеки път щом се затичат към ръцете ти. Когато ги пазиш от страшните бурии и будиш смях в тях, само с едно изплезване на езика. Когато още не могат да казват ‘р’, но вече могат да казват „мама“ и „тате“. Когато знаят толкова малко, но всичко което дават е любов. Тогава ги обичаш както се обича лятото, морето и слънцето. Тогава обичаш щастието в тях. И глътката свеж въздух…

На петнайсет, когато са най-наивни… Невинни и крехки. Иска ти се да ги затвориш в стъкленица, за да останат завинаги толкова чисти, но не можеш да заключиш този дух. Ядосваш се, но сърцето ти винаги тайно се усмихва, когато се борят. Дори борбата им да е с теб. Такъв хъс имат малко хора. Такава сила и мощ, която заразява околните. Сякаш само те могат да променят света. Всичко тръгва от тях. И въпреки това, някои вечери прекарват отново на топло в ръцете ти, скрили сълзите си в ръкава на блузата. Зареждат от твоята сила. Тогава ги обичаш като бурята. Малко плашещо, напълно разрушително, понякога малко досадно – прецаква ти плановете, но пък толкова красиво! Толкова силно, с такава енергия! Да стоиш и да гледаш и безуспешно да се опитваш да уловиш светкавицата (в снимка).

На двайсет, когато са най-замечтани… И вярват, че всичко може да се сбъдне, че най-доброто предстои. Техния хъс ще смаже всяка забележка, забрана, неувереност. Майната му на всичко! Те ще покорят света! И все пак сядате на пейката пред блока, сами. Говорите до късно през нощта как мечтите отстъпват пред реалността, как мама и татко ѝ липсват.., колко несигурно се чувства понякога, как трудно вижда пътя напред. А после става от пейката, изтупват събрания прах и продължава. И пак ѝ се възхищаваш, че не знае и не иска да разбере какво значи да спреш, какво значи да се откажеш!.. Тогава ги обичаш като надеждата, потенциала, вярата.., че мечтите се сбъдват. И завещаваш всичко на тях.., дори и своите мечти, особено тези, които така и не сбъдна, с надеждата за по-добро бъдеще. Надежда! Издишаш спокойствие.

На трийсет, когато са най-жени… Като глътка въздух, с ухание на пролет! Когато са най-нежни и най-красиви. Най най най жени! Най себе си, най-уверени. Най-добри. И галят по-нежно, обичат по-силно и нещо те дърпа към тях. Тогава са в бяло, с руменина по бузите. Ухаят на люляци и сякаш се носят сред облаци. Тогава ги обичаш завинаги. С истинска и свята любов. И се вричаш в тях и искаш да създавате заедно. Тогава я обичаш вечно. Под булото. Под арката. И под небето и пред звездите. Да чуят всички! Обичаш я като за първи път, завинаги и за последно!

На четиридесет, когато са като хищници… И дори в буреносните караници нещо силно те привлича да се връщаш отново и отново към тях. Да прегръщаш дъжда, да танцуваш с бурята. Да усетиш всяка целувка по своето тяло, както никога не успя преди. Да преживееш всичко диво и животинско, отначало. Тогава ги обичаш като дивото. И джунглата. И новото начало, което не вярваше, че може да съществува.

На петдесет, когато все още се грижат за теб с любов… Въпреки, че не вярваше. Очакваше всичко да е избледняло отдавна, да оставят ледена пустиня след себе си в теб, но не. Топлото слънце все още е там. Не изгаря, а само те милва. Тогава ги обичаш като топлината на нощта. Топлата семейна вечеря. Домашния уют. И колкото и да си голям знаеш, че можеш да се върнеш там – в тези нежни и топли прегръдки и всичко отново да е спокойно. Всичко да е хубаво. Отново да бъдеш дете. Тогава ги обичаш като всичко свято и чисто. Като най-малката и тиха носталгия, като малките неща, които осмислят живота ни. Тихичко, за да ги запазиш завинаги и само твои.

На шейсет, когато са най-мъдри и ги питаш всеки ден отново и отново за съвет… Понякога дори нарочно, за да си поговорите още малко, да откраднеш още малко часове от тях, още малко обич, още малко вярност и грижа, още малко знание. Никой друг няма да те обича толкова силно. Иска ти се още малко да бъдат до теб. Тогава ги обичаш с пълна осъзнатост. Като най-важната част от живота ти. Като есента и нейната мъдрост. Като цялото знание на света. И макар и малко да ти дотегва от всяка забележка и всяка поправка, се стараеш да запишеш всяка дума в сърцето си, за да ги помниш вечно.

На седемдесет, на осемдесет, на деветдесет и на сто, когато са цяло чудо… И отново се смеят, както някога. Отново са деца и играете тихо на двора. Не със същата сила, но със същия дух. И пак гледат по детски и вече… не се тревожат. Освен за децата. И пак ви грижат, дори и да сте големи и пак поучават… И дори вие да ги гледате сега, пак те ви учат. Но всичко е по-спокойно. А всеки иска да вземе повече парчета от тях, докато може. Да ги запечати в снимка, в сърцето си.., но бурята не се запечатва. Тя не утихва. Остава завинаги с нас. Тогава ги обичаш като чудесата, отминалото време и спомените. Като виното, което се лее по празници, веселите истории, като носталгията и всеки разказан спомен. Тя забравя, не чува, отново не знае много, отново всичко е само любов.

На… 
Жената! Когато е себе си. Когато е с теб и когато е сама. Когато е приятелка, любима, майка, твоята майка, или майката на децата ти, съседка, учителка, продавачка, военна, актриса, безработна, домакиня, ученичка… Просто себе си! Просто цвете или кактус с бодли. Във всичките ѝ форми, цветове, аромати, възрасти, в красота и сила, в нежност и издръжливост…
Жената.
Просто я обичаш.