Не те познавам достатъчно добре, че да ти се доверя и да ти позволя да ме обичаш.
Но няма да се оплаквам, ако има една приказна нощ, в която сме заедно завинаги. В която усещам как дишането ти докато лежа в прегръдките ти ме унася, но силно-туптящото ти сърце продължава да ме държи будна.
Една нощ, която цялата е приказки и връщане към едно неизживяно минало, и малко сладка отрова смесена и изтекла през устните ни.
Няма да се дърпам на цяла нощ прекарана сгушена в твоето тяло, макар и да съм свикнала да спя сама. В тези прегръдки, макар и за кратко, се лъжа, че съм най-обичана на света.
Ще се радвам да се чувствам обгрижвана, когато сутрин в тишината ми носиш вода и се сгушвам на топло при тебе и не мисля защо наистина страдам, и за секунди не вярвам в смъртта.
Моята завеса е тежка, но няма да падне, за да не счупи твоите плещи, но ще се радвам да заспим преди изгрев слънце и да се събудим часове по-късно галени от слънчеви лъчи. Докато вятъра влиза тихо, на пръсти и размества тънките копринени пердета, а в градът още е тихо и пеят само нашите две сърца.
Ще се радвам да ме дърпаш към себе си и да не ме пускаш да си отида, когато тръгвам към вратата. Да се борим като деца. И да се смеем, наистина.
Ще се радвам всичко да свърши и да започне така.
Слънчоглед.
Вятър.
Топло слънце.
И чаша вода.