– На никого няма да липсваш!
– прошепна ми вчера смъртта.
И белите листи разлисти,
зачете тя мойта съдба.
– Дошла си знам отдалече,
не си за тази земя…
С болка в очите предрече:
– Родена си да бъдеш сама.
Когато крещиш, че умираш
малко хора ще чуват.
Някои няма да вярват,
други ще се преструват.
Когато крещиш: „Помогни ми!“,
те няма да се вълнуват.
Ще подминават ръцете ти сини,
някои дори ще ликуват!
Когато потече болка от тебе,
когато кръвта си повръщаш,
те ще бягат надалече,
в тежест ще се превръщаш.
Когато викаш от щастие,
ще те поглеждат с омраза.
В калните локви ще газиш,
не мога да те опазя!
В този свят ти си никоя.
Съзнанието ти никой не ще проумее!
Сърцето ти бяло и чупливо
за друга вселена копнее.
Когато дойдеш с мен, ще се чудят
как по-рано не са разбрали,
как са изпуснали ангел,
дали не са те предали.
Ще плачат, че не са прегърнали ръцете,
които силно и дълго протяга.
В мечтите ти вече ще вярват,
никой от тебе няма да бяга.
А после ще си отидат,
ще прескочат трупа ти,
бързо ще те забравят,
неразбрали ума ти.
Ще се покланят ниско
за доброто представление
и ще се усмихват силно,
докато потъваш в забвение.
Уморена си вече усещам,
ти твърде дълго живя.
Не си със природа човешка,
линее в тебе кристална душа.
Ела със мен, почини си.
Аз влюбена съм в твойта душа!
Родена си да бъдеш обичана,
но само от смъртта.